Културният туризъм в България

 Културният туризъм Ви дава възможност да се върнете векове назад в историята на България, да се докоснете до паметници, датиращи от времето на неолита, да научите повече за културната история завещана от различните племена (прабългари, траки, славяни) и народи, населявали красивата и плодородна българска земя. За дългото историчeско минало на нашите земи свидетелстват запазените и до днес паметници на културата с национално, регионално и местно значение. Седем от тях са включени в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Това са Боянската църква, Рилски манастир, Казанлъшката гробница, Мадарския коннник, тракийската гробница Свещари, Стария Несебър, Ивановите скални манастири. Те са уникални по своята същност и нямат аналог в Европа и света.

През 2005 г. Министерството на културата на Република България и област Кампания - Италия подписаха протокол за намерения, в резултат на който беше разработен Пилотен проект за изготвяне на Стратегически план за развитие на културния туризъм в България. По него работи екип от италиански експерти на Регионалния клон в област Кампания на Националната асоциация на строителите „АНЧЕ", съвместно с Областната управа на област Кампания и с Археологическата дирекция на Помпей.

Целта на проекта беше да се изготви Стратегически план за маркетинг на територията на България, базиран на валоризирането на културните, историческите и природните ресурси на страната, с цел привличане на сегментите на международния културен туризъм, в съответствие с моделите на устойчиво развитие. Проучвателните дейности по проекта бяха свързани с оценка на туристическите ресурси на страната и условията за конкурентоспособност на общата система на културния туризъм в България.

Стратегическият план за развитието на културния туризъм в България предвижда разделянето на територията на страната на 13 области, наречени „Локуси", които трябва да обогатят културния си облик, както и да развият потенциала си и в културния и в туристическия сектор. Тези 13 района са:

Велика София,

Долината на царете,

Възрожденският град (Велико Търново),

По бреговете на Дунав,

Каменно сърце (Сливен, Стара Загора),

Старите столици,

По бреговете на Черно море,

Странджа планина,

Мечът и кръстът (Перперикон),

Пловдив и Римската империя,

Портата на Родопите,

Големите планини

Вкаменената гора

Со?фия (на гръцки: ????? - мъдрост) е столицата и най-големият град на България, а също така 15-ят по големина град в Европейския съюз с население от 1 267 098 души (официално регистрирани), което представлява 17% от населението на страната.[1] Разположена е в северозападната част на Южна България, в Софийската котловина, заобиколена от планината Витоша на юг, планината Люлин на запад и Стара планина на север. Общата и? площ е 492 квадратни километра и средната и? надморска височина e около 550 метра. Това я прави четвъртата по височина столица в Европа. Изградена е върху четирите тераси на река Искър и притоците и? Перловска и Владайска. В нейния център, както и в кварталите Овча купел, Княжево, Горна баня и Панчерево се намират минерални извори. Климатът на София е умерено-континентален.

Тя е основен административен, индустриален, транспортен, културен и университетски център на страната, като в нея е съсредоточено 1/6 от промишленото производство на България. Тук се намират също така Българската академия на науките, много университети, театри, кина, както и Националната художествена галерия, археологически, исторически, природонаучни и други музеи. София носи името на раннохристиянския храм и бивша катедрала на града „Света София“. Обявена е за столица през 1879 година.

На много места в центъра на града са запазени разкопки от римско време.[2] Те се вписват в модерния европейски вид на града с множеството новопостроени съвременни сгради и паметници. Девизът на столицата е „Расте, но не старее“.

Ру?се e град в Северна България, на границата с Румъния, и е център на едноименните община и област. Той е пети по население в страната. Градът е най-голямото българско пристанище на река Дунав и един от икономическите центрове в Северна България. Мост над Дунав го свързва с румънския град Гюргево и е най-краткият път до румънската столица Букурещ. Като една от двете железопътни връзки през северната граница и основен пътен възел, през Русе минава голяма част от външната търговия на България с и през Румъния.

Централната част на града е известна с уникалната си архитектура от края на 19 и началото на 20 век. В старите сгради са широко застъпени стиловете барок, рококо, модерн, неокласицизъм и сецесион. Стилът на много от тях е повлиян от виенската архитектура. През 1893 г. Русенската община приема правилник за строежа на частни сгради. В него се нарежда всички къщи по главната градска улица да бъдат украсени с „пластическа каменна декорация“.

Велико Търново е един от най-старинните градове в България. Той има повече от петхилядолетна история, като първите свидетелства за живот са от третото хилядолетие преди Христа и са намерени на хълма Трапезица. Старинната част на Велико Търново — царският дворец от времето, когато е бил столица на България по време на Второто българско царство (1187 — 1393), е разположен на 3 хълма — Царевец, Трапезица и Света гора. Според съвременници, през средновековието Търново е бил новия Йерусалим, Рим и Константинопол и то взети заедно.

През 1185 братята Асен и Петър обявяват в църквата „Св. Димитър“ края на византийското господство, което продължило 167 години и провъзгласили Търново за столица на новото българско царство. Средновековният град се разраства бързо и се развива като най-непревземаемата българска крепост през 12-14 век. Превръща се в най-значимия политически, икономически, културен и религиозен център на България.

Хълмът Царевец е заобиколен от 3 страни от река Янтра. По време на Втората българска държава е обитаван от царския двор, болярите и патриарха. Опасан е от крепостна стена, построена върху естествени отвесни скали. Крепостта имала три входа. Главният вход почвал с подвижен мост над пресечената скала и имал три последователни врати, вторият (Малката порта) свързвал Царевец с Асенова махала, а третият — с Френкхисар. От кулите е запазена само една, наричана днес Балдуинова кула. В средата на Царевец се издигал дворецът, който се състоял от тържествена зала, църквата „Св. Петка“, жилищни и стопански сгради, водохранилища и помещения за стражата. Защитен бил с яки каменни стени и бойни кули.

На най-високата част на Царевец се намирала патриаршеската църква „Възнесение Христово“ с четвъртита звънарница до нея и резиденция на патриарха. Откриването на голям брой основи на жилищни и други сгради по целия терен на хълма както в двореца, така и покрай крепостните стени дава основание да се направи изводът, че Царевец не е бил тясно затворена крепост, а истински средновековен град, гъсто застроен с жилищни и други сгради.

През 1598 г. избухва голямото Първо Търновско въстание и за цар е коронясан Шишман III. Само след няколко месеца въстанието е потушено, а много от водачите му загиват или намират спасение на север от Дунав. През 1686 г. града става център и на Второто Търновско въстание, начело с Ростислав Стратимирович, но и това въстание бързо е потушено.

След Освобождението и подписания Берлински договор града е временна столица — тук се свиква Учредително събрание през 1879 г., на което се приема действалата до 1947 г. Търновска конституция, Първото Велико Народно събрание, което избира за княз Александър I, както и редица обикновени народни събрания.

При избухването на Балканската война в 1912 година 28 души от Търново са доброволци в Македоно-одринското опълчение.