Етнодемографската криза в България*

Социологическото проучване на агенция “АССА М” за съвременната демографска ситуация в България шокира обществеността най-вече с данните за етническото съотношение при новородените през последните години. Големият дял на родените през прехода ромчетата и все по-намаляващото присъствие на българчета в собствената им държава възбуди опасенията за бърза и драматична ерозия през ХХІ век на съществуващия етнокултурен модел и за дебългаризация на националната общност в границите на съвременна България. Ръководителят на социологическата агенция Михаил Мирчев, зад когото, по всичко изглежда, стоят загрижени, но и заинтересовани от огласяване на факта на етнодемографската криза кръгове от левицата, съумя да придаде широка известност на изводите от отправения към Народното събрание доклад за състоянието на възпроизводството на населението у нас. Обсъждането на причините за кризата и нейните параметри обаче е затруднено както от преобладаващите крайни антирасистки и противонационалистически настроения сред повечето от нашенските радетели за гражданско общество, така и от слабата проученост на проблемите, свързани с нея, и от онаследената от близкото минало секретност и некомфортабилност, дори конфронтираност по темата, които препречват провеждането на компетентна и ползотворна дискусия.

До неотдавна етнополитическото противопоставяне се възбуждаше от т. нар. “възродителен” процес и се отнасяше предимно до турското малцинство, ала преодоляването на дискриминацията и на принудителния асимилационен натиск спрямо турците и доброволното изселване или сезонното мигриране на значителна част от тях в динамично развиващата се Република Турция уталожи напрежението от 80-те години. Икономическата и социална криза обаче изведе на преден план един по-особен етнически конфликт, този между държавата, абдикирала до голяма степен от общественорегулаторните си функции, и почти повсеместно пауперизиралата се ромска общност у нас.

Циганите (този е традиционният им и общовъзприет етноним в преобладаващата част на Европа) вече са най-многочисленото малцинство в България и по всичко изглежда, че през настоящото столетие ще получат значими позиции и възможности да определят насоките на развитие и въобще съдбините на българската държава. При административното им преброяване от ноемри 1957 г. тяхната численост е 232.5 х., докато 35 години по-късно, според непълните и не съвсем прецизни оценки на МВР, към началото на прехода те са били около 650 х. Значителен дял измежду тях се самоопределят като българи или турци и от това произлиза разминаването с числеността им, регистрирана при официалните преброявания на населението, но разрастването на фактическото им присъствие става все по видимо. Към момента, ако се основаваме на предходните данни, те възлизат на около 800 х., ала трябва да се отчита, че една част са мигрирали извън страната, макар че интегрирането им сред чуждестранните общества е затруднено и мнозинството от тях не след дълго се завръщат или по-точно биват принудително репатрирани.

Само по себе си бързото разрастване на ромската популация не би представлявало прекалено болезнен и будещ тревоги проблем, ако не беше съчетан с изключително дълбоката депопулация сред етническите българи в националната им държава. Така разширеното възпроизводство на най-необразованото, нискоквалифицирано и твърде затворено към модернизацията малцинство предизвиква основателни опасения за цялостно влошаване на социалната атмосфера у нас. Бъдещите затруднения не биха дошли чак пък толкова от високата раждаемост при циганите, доколкото България е сравнително рядко населена страна. Трагичното е, че българите бяха жестоко социално пресирани от вътрешни и външни фактори, а постигнатият от тях жизнен стандарт при социализма и неговото неочаквано рухване през преходния период ги наведе на възприемането на твърде стагниращ раждаемостта репродукционен модел. Затова от родените през отминалата 2003 г. 67 359 бебета вероятно само около 3/5 са българчета, но дори и тези данни не можем да научим със сигурност, поради извратените представи за това, каква статистическа информация е необходимо да бъде събирана и оповестявана.

Според различните варианти на прогнозиране на бъдещото възпроизводство на циганите, към средата на века те може би ще достигнат численост от 1.5 – 1.8 млн. при общо население от около 5 млн. и делът им ще съставлява приблизително 1/3 от него, а сред младежкия контингент (при запазване на настоящата тенденция) ще са вече мнозинство. Да прибавим към тях още поне половин милион български граждани с инороден произход и ще установим, че българите по народност ще спаднат под 3 млн. и ще бъдат малко над половината от цялото население на собствената си страна. До края на това столетие е възможно да станат малцинство в България, ако тя все още съществува.

В цялата им история, от пристигането в района на Долния Дунав до трагичното поражение на Самуил І през 1014 г., българите са приобщавали околните племена и етноси, формирайки интегралната славянобългарска народност, най-вече посредством своите организационни способности, привличайки ги с държавотворния си авторитет и чрез респекта от управленското превъзходство. За съжаление, модерната българска държава, дали поради дефицит на утвърдени висши прослойки с управленски опит и елитаристки натрупвания, твърде често прилага открити насилствени практики при не особено успешните начинания за асимилиране на инородните и иноверските общности, които или не постигат набелязаната цел, или още повече влошават междуетническите взаимоотношения. Политиката спрямо ромите не прави изключение от тази поредица неудачи.

Покръстването на част от циганите след Освобождението не успява да ги направи ревностни православни християни, макар да ги отклонява от исляма. Неслучайно днес много от тях с лекота възприемат сектантската пропаганда. Особено застъпен в някой райони е евангелизмът, който се явява третата основна деноминация сред българските цигани.

С декретирането на премахването на чергарството в края на 50-те години на миналия век и настаняването на циганите-номади в покрайнините на градските центрове допълнително се пренаселват тамошните гета. Задушаването на традиционните занаяти при вече уседналите роми разрушава модела им на препитание и възпроизводство и ги маргинализира. Без да са повлияни в пълна степен от негативните страни на урбанизацията и индустриализацията, техните веселяшки родови тайфи навлизат в етапа на демографския преход (периодът когато смъртността намалява, но раждаемостта остава висока, при което числеността на общността бързо се увеличава), ала и досега не успяват да излязат от него. В опит да се справи с разширяването на бордеите в околностите на някои окръжни градове, народнодемократичната власт предприема принудително преселване на роми към селата (напр. в Плевенско и Варненско) и така все повече се утвърждава навлизането им в опразващите се от българи села. Постепенно в много селища и райони на страната се формират внушителни по размерите и въздействието си ромски анклави. Някои от най-известните са намират в или покрай Сливен, Котел, Нова Загора, Плевен, Лом, Пазарджик, Пловдив, София, Самоков и др. Въпрос на недалечно бъдеще е, в част от общините ромите да станат мнозинство и да установят контрол над общинските управи. Демографското им доминиране неминуемо ще се трансформира в движение за политическо еманципиране. Дано то не се изроди до етническо изолиране и вторично (в реакция на дискриминацията) расово противопоставяне срещу индивидите от преобладаващия у нас антропологичен тип.

Паралелно с разрастването на ромската популация от няколко десетилетия неуверено се въздига просветителско движение, отправящо призиви за изучаване на ромски език в училищата, за запазване на ромските културни традиции и развитие на техни институти. Тези искания са отчасти оправдани, но тук трябва да се отчита фактът, че ромският език в България не е общоприемливо унифициран, а и много от ромите ползват други езици без дори да са двуезични, т.е. те не знаят и не желаят да изучават един изкуствен език, наложен им в проотивовес на стремежа за по-пълно интегриране към българското общество.

Икономическата криза завари ромите също толкова неподготвени за трудностите, колкото бяха и българите, но при първите се набелязва по бавна и болезнена социална адаптивност. Погрешно заложена и насочена, програмата за стимулиране на раждаемостта от средата на 80-те години на ХХ век създаде сред ромското население илюзията, че държавата е длъжна да гарантира разширеното им в сравнение с останалите етноси демографско възпроизводство. И до днес в българската уредба за социално подпомагане не се разграничава в необходимата степен целеполагането при осъществяването на протекционистична наталистична политика и оказването на държавна подкрепа за многодетните семейства с ниски доходи. Изискването на сегашната ситуация е стимулирането на раждаемостта да се отнася до утвърждаването на двудетния модел на семейството, като помощите при раждане на първо и второ дете е наложително решително да се увеличат. Същевременно е необходимо да се преустанови раздаването на насърчителни премии и предоставянето на облекчения при раждането занапред на трето и последващи на брой деца и само при доказана необходимост да се извършва социално подпомагане на многодетните семейства. Децата са богатство, същевременно са и тегоба, с която всеки трябва да се съобразява според собствената си ценностна система, но и според възможността да ги отгледа пълноценно като поеме лична отговорност за оцеляването и възпитаването им.

За сто години, от 1950 до 2050 г., делът на циганите сред населението на България е възможно да се увеличи повече от 10 пъти – от 3 % до над 30 %, което ще изправи административно-правната система на страната пред затруднения без прецедент. Известно е, че ромите са, така да ги наречем, съпровождащ етнос, намиращ поминък в обслужващи дейности покрай основната част от населението. Превръщайки се в една от двете преобладаващи етнически общности те вероятно ще пренатоварят обществения организъм, но това ще бъде голямо предизвикателство за самите тях. Препоръчително е взаимно да се предпазим от етнодемографското разбалансиране и с общи усилия да съумеем да преодолеем екстремното противопоставяне, изхождащо от бързото сближаване на демографските размери на двете народности, за да осигурим устойчивото развитие на собствената ни държава. Несъмнено, спешно се налага да се вземат мерки за нормализиране на раждаемостта сред етническите българи, но също трябва да се открие правилния подход за промяна на нагласите сред ромите да имат много деца. Сексуалното им просвещаване, спомагането при избор на приемлив метод за предпазване от нежелана бременост и улесняване на достъпа до контрацептиви ще ги облекчи при изграждането на умения и навици за семейно планиране и ще ограничи възпроизвеждането им.

Твърде вероятно е от 7.5 млн. през 1990 г. българите в националната им държава да спаднат до 3 млн. към 2050 г., намалявайки в числено отношение 2.5 пъти. Това катастрофално свиване ще засегне предимно християните сред тях, което автоматично ще увеличи дела на жителите с ислямско вероизповедание. Мюсюлманите ще станат още по-влиятелна и значима религиозна общност. България е изправена пред рязко нарушаване на съотношението между основните етнически и конфесионални общности в посока, водеща към изравняване на тяхната численост, което със сигурност ще повиши напрежението помежду им. От днешните ни политически решения и поведение зависи дали ще съумеем да отстъпим от зеещата пропаст на етническото и религиозно противопоставяне и дезинтегриране. Крайно време е възбудената от професионалните конспиратори и провокатори самоубийствена крамола между българите да се преустанови, за да устроим цивилизовано държавата си и да осигурим бъднините на нашия изстрадал народ.
Автор: "Геополитика & геостратегия", бр. 2/2005; "Военен журнал", бр. 5/2005 - Антон Ж. Иванов