Рила планина

Величествена. Това е думата, която може би описва Рила Планина най-добре. Заоблени тревни била, високи алпийски стени, измурудени езера, буйни реки и обширни гори. В Рила планина има от всички прелести на планинската природа. Не случайно именно тук се намира най-големия резерват на Балканския полуостров - "Централен Рилски" (12394ха). Рила е и планината с най-високият връх на Балканския полуостров - Мусала, 2925м, и с най-голямото циркусно езеро- Смрадливото езеро (212дка).
Рила е "свещена" планина за любителите на атрактивните и екстремните спортове. Изкачването на северната стена на вр.Мальовица през 1938г. от Константин Саваджиев и Георги Стоименов се смята за рождена дата на българският алпинизъм. Години по късно по отвесните гранитни стени на Злият Зъб, Дяволските Игли, Двуглав и други върхове в района са прокарани изключително сложни катерачни маршрути. В района на вр.Мальовица са направени и едни от първите в България екстремни спускания със ски и сноуборд.
Естествено Рила е и любимо място за отдих и спорт на много българи. Само на един час от София се намира ски курорт Боровец. А другите ски центрове и изходни пунктове за северните склонове на планината са в непосредствена близост.
В Рила се намира и най-големият Манастир в България - Рилският манастир. Основан от св.Иван Рилски той първоначално се е намирал под Еленин връх, но е разрушен от лавина. На сегашното си място е изграден през 14век. През годините на османското робство Рилският манастир се явява като основно хранилище на българската култура и духовност! В днешни дни той е една от най-големите туристически забележителности на България.
   

Топографска характеристика
Рила планина се намира в Юго-Западна България. Площта й възлиза на 2629 кв.км. Средната височина на планината е 1487м, като в нея има около 140 върха с височина над 2000м. Рила е най-високата планина на Балканския полуостров - вр.Мусала, 2925м.
Рила планина се поделя на 4 дяла - Източна, Средна, Югозападна и Северозападна Рила.
   

Климат
Географското положение и надморската височина на Рила Планина обуславят нейния климат. Тя е разположена между областите с умереноконтинентален и преходно средиземноморски климат и е под тяхно влияние. Преобладаващите ветрове са със западна компонента, като през зимния сезон са предимно северозападни. Бурни югозападни и южни ветрове духат в края на зимата (Април), а много често и в периода около нова година. Във високите части на планината падат годишно около 1100мм валежи, като почти 80% от тях са под формата на сняг. На много места снежната покривка се задържа около 250 дни в годината, като средната й дълбочина надхвърля 2 метра. Най-ниската средна месечна температура се отчита на вр.Мусала - минус 11,6С (м.Февруари), а най-високата средна лятна температура на върхя е 5,4С (м.Август)
       

Най-подходящи периоди за спорт
Най-подходящи за практикуване на летни спортове са месеците от Май до Септември. През Май и Юни обаче времето е много динамично. Следобедните бури са често явление. На много места има и големи снежни преспи. През тези месеци и голяма част от реките са доста пълноводни, което понякога прави пресичането им проблемно. Юли и Август по правило са сухи и по-топли месеци. Естествено, има и изключения, за които винаги трябва да сте подготвени. Много често първата снежна буря на Рила е именно по време на силно разваляне на времето през Август. Септември е типичен ранно-есенен месец. Нощем температурите стават доста ниски а през деня рядко надхвърлят 15С. Не са редки случаите обаче с кристално безоблачно време в продължение на една-две седмици. Това са и едни от най-добрите моменти за туризъм. Октомври и Ноември като правило не са подходящи за спортни активности. При добри зими, условия за ски има от началото на Декември. Снегът обаче още не е слегнал и предвижването пеша в планината е изключително трудно. Началото на Януари обикновено се характеризира с твърд и фирнован сняг, който понякога е и заледен. Февруари, Март и началото на Април са най-подходящи за каране на ски. Обикновено в началото на м.Май снегът се фирнова и условията стават много подходящи за екстремни ски спускания.
   

Водно богатство
Характерно за Рила е, че планината е осеяна с много езера, като не са рядкост циркусите с по над 5. Общият им брой е около 190, като не се смятат около 30 малки, които пресъхват през лятото. Рила дава началото на най-дългите и големи български реки. От тук извират р.Искър, р.Марица и р.Места. Гоилеми реки се вливат и в р.Струма - Рилска, Джерман и Благоевградска бистрица.
    

Растителност и резервати
Растителното богатство на Рила е изключително голямо. Поради тази причина тук се намира и най-големият национален парк в България - НП "Рила". Неговата площ е около 80000ха, като 53481ха са гори и земи от горския фонд, а 27565 - високопланински пасища и ливади. В Рила се намират и резерватите "Централен Рилски"(12394ха), "Парангалица" (1509ха), "Скакавица" (71ха) и "Ибър" (2249ха). Над 90% от горите в парка са с естествен произход. В Рила се срещат и повече от половината растителни видове на България. 8 растения се срещат само тук в Целия свят.

Изключителн богата е и фауната на Рила. Срещат се 5 вида риби, 19 земноводни и влечуги, 107 вида птици и 55 вида бозайници. Рила е от особена важност за опазването на глухара, царския орел, дивите кози, кафявата мечка и др.

Природен парк Рила

 площ: 81 046 хектара
- горите покриват 53 481 хектара
- безлесната зона е 27 565 хектара
- 90% от екосистемите са естествени
- има 4 резервата с обща площ 16 222,1 хектара
- най-висок връх: Мусала – 2925 м. надморска височина
- най-ниска точка: над Благоевград, около 800 м. надморска височина

Национален парк “Рила” e най-големият национален парк в България. Разположен е на 100 км. южно от София, в централните и най-високи части на Рила планина. В него се опазват: саморегулиращи се екосистеми, които притежават значително биологично разнообразие; съобщества и местообитания на редки и застрашени видове; исторически паметници със световно значение за науката и културата. Оттук извират едни от най-пълноводните и дълги реки на Балканския полуостров. Името Рила произхожда от тракийското “роула”, което означава “много вода”.

По-голямата част от територията на Парка е покрита с вековни гори от смърч, бяла мура и бял бор. Установените досега в Парка видове висши растения представляват 38,35% от висшата флора на България. Общият брой на ендемитите (видове с ограничено географско разпространение) е 57. От тях локалните ендемити са 3 вида, българските – 18, а 36 вида са балканските ендемити. Общият брой на реликтите (видове, остатък от минали геологични епохи) на територията на Парка е 105 (74 вида от ледниковия период и 31 вида от Терциера). От видовете висши растения на територията на Парка, в Червената книга на България са вписани 98 – 13% от всички видове в Червената книга. 141 вида са лечебните растения, 20 от тях са в Червената книга, a защитени от Закона за защита на природата са 8 вида. Мъховете са 282 вида, гъбите – 233 вида (11,6% от установените в България), а водораслите – 130 вида.

Тази част на Рила планина обитават 2934 вида от безгръбначните и 172 вида от гръбначните животни в България. Птичият свят е представен от 99 вида, което е около 30% от гнездящите видове в страната, a 94 вида са с консервационен статус. От гръбначните животни, които се срещат в Парка, 121 вида са вписани в българската Червена книга, 15 вида – в европейската Червена книга, 24 вида – в червения списък на Международния съюз за защита на природата (IUCN), а 158 – в списъците към Бернската конвенция. Oт безгръбначните животни 41 вида са включени в световни и европейски списъци на застрашени видове.

В Национален парк “Рила” са представени 60 типа хабитати, според класификацията CORINE (методология за описание на природни местообитания, създадена в рамките на Проекта на Комисията на Европейския съюз CORINE BIOTOPS). От тях 29 са с високо консервационно значение и фигурират в Списъка на застрашените хабитати, изискващи специални мерки за опазване, според Директивата за хабитатите на Европейския съюз и Резолюция 4, свързана с нея.

Паркът обхваща и просторни билни тревни съобщества, повече от 100 върхове с надморска височина над 2000 м., скални стени, пропасти, пещери, дълбоки каньони и водопади. На територията на Парка са разположени около 120 езера, от които 70 са от ледниковия период.

Национален парк “Рила” е любимо място за туристи, природолюбители и естествоизпитатели. Паркът е създаден, за да съхрани природата на планината и свързаните с нея традиции и поминък на местното население. България и българската общественост гарантират опазването на природното богатство чрез обявяването на Парка за национален на 24 февруари 1992 г. и създаването на специализирана управленска структура – Дирекция, която е регионален орган на Министерството на околната среда и водите. За опазването на дивата природа, Дирекцията работи съвместно с местни организации и доброволци.

Национален парк “Рила” е една от най-ценните и най-големи защитени територии в Европа – втора категория според Международния съюз за защита на природата (IUCN). Паркът и четирите резервата в него са в Списъка на представителните защитени територии на ООН. Резерватът “Парангалица” и бившият “Маричини езера” (който е включен в територията на “Централен Рилски резерват”) са част от Световната мрежа биосферни резервати по програмата “Човек и биосфера” на ЮНЕСКО. На територията на Национален парк “Рила” се намира и най-големият резерват в страната – “Централен Рилски резерват” с площ 12 393,7 хектара, както и един от най-старите резервати в България – “Парангалица”, обявен през 1933 г.

Граници на Парка

Национален парк “Рила” е разположен в Рила планина (между 41°53? и 42°19? северна ширина, 23°07? и 23°55? източна дължина), в западната част на България. Паркът включва безлесните части по билото на планината и част от горските иглолистни комплекси под него, в четирите главни дяла на планината: източен, среден, югозападен и североизточен. Той обхваща около 30% от целия планински масив. Средната височина на върховете от основните била е около 2700 м. Тук се намира и най-високият връх в България и на Балканския полуостров – Мусала (2925 м.).

Водопадите в България

Водопадите се образуват от падането на речните води от скални откоси, които пресичат речното корито. Водопадът създава много впечатляваща гледка и колкото по-висок е водния пад, толкова по-красива и внушителна е гледката.
В България водопади се образуват главно в планинските речни долини на средна Стара планина, Рила, Родопите, Пирин. Най-често водопадите се образуват край разседи по планинските склонове, тогава те имат почти еднаква надморска височина - Големият скок, Карловското пръскало, Енинския скок (по южния склон на Стара планина), Костенецкият водопад, Скакавица и др. Други водопади са образувани на границата между твърди и лекоподдаващи се на рушене скали - Райското пръскало, Боянският водопад.    
Крушунски водопад


Отвесните скални откоси се образуват най-често при варовикови пластове и при травертинови наслаги. На много места протичащите през карстови терени реки образуват красиви водопади: Скакавица, Крушунски водопад, Момин скок, Скакля, Бачковския водопад (над село Бачково) и други. Реките, които изтичат от циркусните езера във високопланинските пояси на Пирин и Рила също образуват водопади. Най-характерни водопади в тези райони са: Ретиже (на река Ретиже, Пирин), Демянишки скок, Бъндеришки скок, Юленски скок (на река Демяница, Пирин), Водопада (при село Джанка, Кърджалииски окръг).
Под защита на закона за защита на природата в България се намират 46 водопада, обявени за природни забележителности.    
Скакля


Най-високият водопад в България е Райското пръскало в средна Стара планина, над град Калофер, с височина на водния пад 125м. Той представлява изключително красива гледка разположен сред високите скали и привлича много туристи. След него се нарежда водопада Видимско пръскало, който се намира в Стара планина и е с височина на водния пад 80м. Почти всички водопади, обявени за природни забележителности в България имат височина на водния пад най-малко 8м, но има също и обявени водопади с по-малка височина на водния пад, които също са красиви. Много са водопадите с височина около 10м, 20м и повече.

Всеки водопад носи своя красота, и омайва посетителите със спокойствието и чара, които вдъхва.

Забележителностите и личности от Чипровци с които се гордеем

Като цяло, Чипровци е кокетно и приятно на вид градче. Но дори в цялостната му идилична атмосфера се открояват няколко забележителности, заслужаващи интерес.

Забележителности

Паметният знак "300 години Чипровско възтание":

За юбилея през септември 1988 г. в Чипровци е изграден централен площад, увенчан с оригинален паметник, който е посветен на подвига и саможертвата на чипровските възтанници от 1688 г. Паметникът е дело на скулптура Марко Марков.

Историческият хълм:

Стъпаловидна уличка извежда вляво от Културния дом на хълма, съхранил историята на Чипровци, неговата памет, неговото очарование. В летописите се разказва, а и от археологическите проучвания до известна степен се доказва, че първото селище в Чипровското землище се намирало в м. Буковец, на 2 км. югоизточно от града и носело името Буковец. В началото на 14 в. в него се заселили рудари от славянски произход с католическо вероизповедание. Тук дошли и 8 францискански монаси от манастира "Олово" - минорити, които засили разпространението на католицизма. Летописите съобщават, че чудотворната икона на Богородица три пъти напускала сама параклиса в Буковец и се приютявала в "Планината", тоест на днешния хълм в центъра на Чипровци. Тогава планинците разбрали, че Бог не иска нищо друго от тях освен да се поселят там и на реченото място да въздигнат храм на Богородица. През 1371 г. храмът бил готов, а иконата била пренесена с голямо тържество. В долината около новата църква вероятно се пренесла част или цялото население на Буковец и поставило началото на Кипровец.

Останките от католическата катедрала "Санкта Мария":

Построена е през 1371 г. Опожарена по време на Чипровското възстание от 1688 г.

Останките със съвременната надстройка - камбанария

Църквата "Възнесение Христово":

Строена вероятно през 14 в. Опожарена по време на възстанието, по-късно била възстановена. През 1865 г. бил изписан днешния иконостас от майстор Данаил от Щип. Църквата е паметник на културата.

Съвременно състояние

Останки от църквата "Свети Николай":

Източноправославна църква, строена през 17 в., опожарена по време на възстанието.

Чипровски манастир "Св. Йоан Рилски":

Възникнал през 10 в. когато България приела християнството и Кирило-Методиевото дело и е бил огнище на българската просвета. Съдбата на манастира е тясно свързана със съдбата на хората от този край. Няколко пъти опожаряван по време на робството и възстановяван. Манастирският комплекс включва:

Храмът "Св. Йоан Рилски" (построен 1829 г.), забележителен с хубавата резба на иконостаса, дело на копривщенския зограф Христо Енчев. В източната му част е построен малък параклис, посветен на Руския цар-освободител.

Кулата "Костница" - изградена след освобождението. В приземния етаж се намира костницата, в която са събрани костите на загиналите в освободителните борби.

Характерната за манастира обстановка

Останки от "Гушовския Манастир":

Строен през 17 в., опожарен по време на възстанието през 1688 г. За манастира се разказва легенда: Всяка година на храмовия празник от Балкана слизал елен (гушовец), когото принасяли в жертва. Веднъж еленът закъснял, хората не го почакали да отдъхне и го заклали изморен, това било съдбовният 6 септември 1688 г., последвалото възстание довело да разорението на градчето. От тогава до днес всички Чипровчани почитат 6 септември като се събират до останките на "Гушовския манастир" и правят народна трапеза-курбан.

Шарената Чешма:

Вкопана е близо 1,5 м. в земята, някога е била покрита със стенописи, за които свидетелства запазени стари снимки.

Пунковата Къща:

Намира се в близост до историческия музей. Реставрирана, тя носи истинското очарование на възрожденската литература. Горната част се ползва за хотел, а приземният етаж за клуб на приятелите на музея.

Личности

Чипровци се явява средище на известни болярски родове и книжовници - Парчевич, Пеячевич, Кнежевич, Томагионович, Тоймирович, дали лице в миналото на Кипровец и прочули го в цяла Европа. В по късните етапи от своето развитие, Чипровци се превърнало в средище на книжнина и просветна дейност, много славни български литератори са живяли и творили там през вековете, не случайно четвъртото чудо на Чипровци е литературната школа, ето някои от тях:

Петър Богдан Бакшев (1601-1674):

Притежава богата езикова култура и развива най-голяма книжовна дейност, ползва латински, италиански, гръцки, илирийски, румънски, турски, а вероятно и немски език. Неговите многобройни преводи и доклади предствляват интерес не само като исторически, но и като произведения на епистоларната и пътеписна литература. Бори се за равностойно участие на националните езици в литературния и църковен живот на европейските народи. Смята се за зъздател на българската историография, първият му труд е "Описание на Царство България" (1640 г.). Описва географските и етническите граници на България и българския народ и правото му на свободно развитие. В труда се съобщава за миналото на отделни градове и особено на Чипровец и околните села. Най-значителното произведение на Петър Богдан е "История на България" (1667 г.), век преди паисиевата история, отпечатана е след неговата смърт. Други произведения: "История на София" (1653 г.), "История на Охрид" и "История на Сърбия и Призренската епископия" (1655 г.).

Петър Парчевич (1612-1674):

Писмото на Петър Парчевич до папския нунций във Виена е неговата автобиография, с което слага начало на автобиографичния жанр в българската литература. Неговите писма и меморандоми са изключителни по своята композиция и стил и носят белезите на литературни произведения.

Филип Станиславов (1612-1674):

Родственик на братята Иван и Михаил Станиславови - водачи на Чипровското възстание от 1688 г. Той е католически епископ и автор на една от първите български печатни книги на кирилица - "Абагар" (от поместеното в книгата апокрифно послание на "Абагаря царя").

От този период на чипровската литературна школа са творците: Франческо Соймирович, Андрей Богослович, Павел Никпетрович, Марко Бандулович, Гаврил Манчич и Франко Марканич.

През втория период от развитието на книжовната школа чипровчани се изявяват далеч зад пределите на родината:

Кръстьо Пейкич (1680-1730):

В своите трудове разглежда отношенията между Православното Християнство и Католицизма. Част от произведенията му имат богословско-догматичен характер, а други като "Зерцало Истине" (1716) - исторически.

Яков Пеячевич (1681-1738):

Философ. Написва "Кратко събрание на старата и новата география или Наръчно географско изложение на Европа, Африка и Азия", публикувано в Загреб през 1714 г. В него отделя място и на България, като сочи нейните граници и Стара Планина, която нарича "Световна верига" или "Сребърна планина".

Франциск Ксавер Пеячевич (1707-1781):

Твори в епоха на идеологически, религиозни и научни спорове. Най-значителният му труд е "Седем книги богословски догми" (1756 г. - 600 стр.).

Карта на природните паркове в България

БЕЛОГРАДЧИШКИТЕ СКАЛИ

Белоградчишките скали са скални фигури, високи до 200 m, разположени в Западния Предбалкан, близо до град Белоградчик. Те образуват ивица с дължина 30 km и ширина до 3 km. Включени са в списъка на Стоте национални туристически обекта. Белоградчишките скали се състоят от три скални групи.Обявени са за природна забележителност през 1949 година. Според учените са се образували в края на перма, преди около 230 млн.г., в резултат на херцинския тектоничен цикъл земите в района на Белоградчик се наслоили песьчливо-мергелни скали. Релефът бил силно разчленен. По-кьсно те били заляти от море, на дъното на което се отлагали пясък, чакъл и глина. С течение на времето тези материали били свързани от пясъчно-глинеста спойка. Така се получили конгломерати и пясъчници. Червеникавият цвят се дължи на железните окиси и хидроокиси.

През юрския период върху пясъчниците се наслоили по-светли и по-дребни сиви и кремавобели варовици. Те изграждат челата на сегашните Белоградчишки Венец и Ведерник. Като резултат на младоалпийския тектонски цикъл комплексът се нагънал и останал на суша, като районът на Белоградчик попаднал в центъра на една голяма антиклинала. При това нагъване варовиците като по-пластични претърпели деформация, а среднокъсовите конгломерати в ядката на антиклиналата силно се напукали. Впоследствие започнала интензивна ерозия на най-високо издигнатите части. Под влияние на водата, ветровете и колебанията на температурата варовиците от тези части се разрушили и разкрили силно напуканите конгломерати. Така в продължение на милиони години се създали причудливите форми на Белоградчишките скали. В пясъчника и варовика се образували и над 100 пещери. Тези скални колони, образуват естествена крепост, чийто отбранителен потенциал е бил експоатиран от древни времена....

ПАМЕТНИКЪТ НА ВРЪХ "ШИПКА"

Храм-паметникът Шипка е създаден във връзка с драматичните исторически събития от Руско-турската освободителна война.

Това събитие предизвиква редица български творци да възпеят големия подвиг на Опълчението и да увековечат делата на онези, които проливат кръвта си за да се нарече България свободна.

Националните паметници при Шипка са обвързани със събития от изключителна обществена значимост. Тяхното построяване е плод на съвместните усилия на архитекти, скулптори и целия признателен български народ. Природните забележителности в района и историческите събития се преплитат, за да се превърнат в едно от най-силно заредените места у нас, една от най-големите туристически забележителности.

Обществото в България има традиция да уважава и почита националните и историческите заслуги. Наред с Левски и Христо Ботев, шипченското опълчение е с най-голяма слава и популярност сред хората. За това немалка заслуга има Вазовото произведение „Опълченците на Шипка“. Народът пази, макар и в трудните политически и икономически условия, паметта за „тоз ден бурен“